неделя, 4 декември 2016 г.

Пътешествието на Ибн Батута в Турция през 30-те години на XIV в. (I част)



Превод и коментар (вкл. бележки под линия): Владислав Иванов

            Мароканецът Мохамед ибн Батута (пълното му име е твърде дълго, за да го изпишем тук) е не само един от най-известните пътешественици в историята, но и от онези от тях, които могат да се нарекат със съвременния термин „рекордьори”. През не чак толкова дългия си земен живот[1] той успява да пропътува разстояния, чиято обща дължина надхвърля сто и двадесет хиляди километра и по този начин да посети (а в някои случаи – и да обходи!) териториите, върху които се простират цели четиридесет и четири съвременни държави! Това, което прави постижението му още по-впечатляващо, е фактът, че пътешествията му са осъществени във времена, когато не само че не е съществувало нищо подобно на съвременния транспорт, но дори и революцията в развитието на платноходите все още е била предстояща. Става въпрос за XIV  век; столетието, в което Второто българско царство пада под турска власт; огромната империя, съградена от наследниците на Чингис хан, окончателно се разпада, а в Европа (и не само там) върлува ужасяващата чумна епидемия, известна като „Черната смърт”, в която загиват толкова много от жителите на Стария свят... Неслучайно една известна историчка и литераторka от близкото минало – Барбара Тъчман, ще го нарече „бедственият” четиринайсти век в заглавието на изследването, което му е посветила[2].
Но бедствията съвсем не са единственото, което може да ни предложи историята на това така богато на събития (и на запазени за тях документални свидетелства) време. Докато стари „суперсили” като напр. Византия и монголите губят могъществото си, на световната сцена се появяват нови „играчи”, а блясъкът на техните империи ще надмине дори и този на прославените им предшественици. Именно по тази причина, струва ми се, е толкова важен разказът на Ибн Батута за пътешествието му в земите на турците. Той представлява едно от твърде редките свидетелства на съвременник и очевидец, запазени до днес за турската история от тази неясна, смутна и превратна епоха. Може би в него изследователят или любопитният читател ще открият някои от причините за последвалия турски възход, довел до изграждането и основаването на Османската империя – една от най-големите и силни в политическо отношение държави, съществували някога.
            Текстът на описанието на пътешествията на Ибн Батута, озаглавен на арабски Rihla, е записан под диктовката на самия пътешественик от андалуския литератор Ибн Джузайи по заповед на маринидския султан на Мароко Абу Инан Фарис (1348-1358). Явно монархът е бил дълбоко впечатлен от разказа за приключенията на своя кадия[3] Ибн Батута и е решил, че споменът за тях непременно трябва да бъде документиран. Текстът остава практически неизвестен за европейската историография чак до завладяването на Алжир от Франция през 30-те год. на XIX в. Едва тогава Bibliothèque nationale de France получава достатъчно арабски манускрипти, от които става възможно да се възстанови пълното съдържание на творбата. Преобладаващата част от по-късните преводи (на най-различни европейски и др. езици) се базират на изданието на текста (заедно с превод на френски и коментар) от Defrémery и Sanguinetti в четири тома, които излизат от 1853 до 1858 г. Откъсът от Rihla, предложен тук, също се ползва от това издание, макар и главно посредством английския превод на H.A.R. Gibb[4].

(...) В Ладикия[5] ние се качихме на една голяма галера, принадлежаща на генуезците, чийто господар се наричаше Марталмин, и се отправихме към страната на турците, позната като Билад ар-Рум[6], тъй като в древността тя била тяхна[7] земя. По-късно тя била завоювана от мюсюлманите, но там все още има голям брой християни, които живеят под властта на мюсюлманите тюркмени. Ние прекарахме десет дни в морето, като християните се отнесоха любезно с нас и не ни взеха пари за преминаването. На десетия ден ние достигнахме Алая[8], откъдето започва провинцията. Тази страна е една от най-добрите в света; в нея Бог е обединил благините, които са разпръснати по другите земи. Нейните жители са (възможно) най-благовидно изглеждащите хора, с най-чистите дрехи, най-изтънчените в менюто си и най-добросърдечните хора във вселената. Където и да спирахме в тази земя, било то в частен дом или в странноприемница, нашите съседи; и мъже, и жени (тези не забулват лицата си) пристигаха (веднага), за да се погрижат за нас. Когато ги напускахме, те се сбогуваха с нас сякаш бяха наши роднини или наши сънародници и можеше да видиш как жените ридаят. Те печаха хляб само веднъж в седмицата и хората свикнаха да ни дават като подарък топъл хляб в деня, в който го печаха, заедно с други вкусни храни, като ни казваха: „Жените ни ви пратиха това, като ви молят да прочетете някоя молитва за нас”[9]. Всички жители са правоверни сунити; между тях няма сектанти или еретици, но те ядат хашиш[10] и смятат това за безвредно.
          Алая е голям град на брега на морето. Той е населен от тюркмени и е посещаван от търговци от Кайро, Александрия и Сирия. Областта е богата на гори и дървесината се изнася от тук за Александрия и Дамиета, откъдето се превозва и до други градове на Египет. В горния край на града се намира една великолепна и огромна цитадела, построена от султан Ала ад-Дин[11]. Кадията на града дойде с мен, за да се срещна с владетеля на Алая, който е Юсуф Бек, син на Караман[12]; на техния език „бек”[13] означава крал. Той живее на разстояние от ок. 16 км от града. Ние го открихме да седи сам на върха на един хълм до брега, с емирите и везирите му, разположени под него, а войниците му от лявата и дясната му страна. Той поддържа косата си боядисана в черно. Аз го поздравих и отговорих на въпросите му относно посещението ми в неговия град, а след моето оттегляне той ми изпрати подарък във вид на пари.
          От Алая аз отидох в Анталия[14], един много красив град. Той се простира на огромна площ и, въпреки пренаселеността си, е един от най-привлекателните градове, които могат да се видят някъде, а, освен че е доста многолюден, притежава и добро градоустройство. Всяка част от жителите му живее в свой обособен квартал. Християнските търговци живеят в квартала, който е познат като Мина („Пристанището”) и са заобиколени от стена, вратите на която се затварят за тях отвън през нощта и по време на петъчната служба. Гърците, които са били предишните обитатели на града, живеят в свой собствен квартал, евреите също в друг, а емирът и неговите придворни и мамелюците[15] в своя част; всеки от тези квартали е отделен от другите чрез стена по подобен начин. Останалите мюсюлмани живеят в главния град. Около целия град и всички споменати квартали има друга голяма стена. Градът притежава много овощни градини и произвежда чудесни плодове, включително един възхитителен вид кайсия, наричан от тях Камар ад-Дин, който има сладък бадем в сърцевината си. Този плод бива сушен и изнасян за Египет, където консумацията му се смята за голям лукс.
          Ние останахме тук в медресето на града, началникът на което беше шейх Шихаб ад-Дин ал-Хамави. В наше време във всички земи, населявани от тюркмените в Анатолия; във всяка област, село или град могат да бъдат открити членове на организацията, позната като Ахия или „Младото братство”. Никъде по света не ще откриеш хора, които да са толкова нетърпеливи да посрещат странници; така бързо да поднасят храна и да задоволяват желанията на другите, и толкова пълни с готовност да се изправят срещу несправедливостта и да убиват (тираничните) агенти на полицията и подлеците, които се събират с тях. Един т.нар. „млад брат” или ахи на техния език е онзи, който бива избран от всички членове на тяхната гилдия или от други млади неженени мъже или от онези, които живеят в аскетично уединение, да бъде техен водач. Тази организация е позната също и като Футува, или „Орденът на младите”. Водачът й построява странноприемница и я обзавежда с килими, лампи и други необходими неща. Членовете на неговата общност работят през деня да си изкарат прехраната и късно следобед му носят онова, което са изкарали. С тези средства те си купуват плодове, храна и другите неща, от които странноприемницата се нуждае, за да покрива техните нужди. Ако през този ден в техния град дойде пътник, те го настаняват в тяхната странноприемница; техните провизии му биват предоставяни като техен гост и той е свободен да пребивава там с тях, докато не си тръгне. Ако липсват пътници, те сами споделят храната помежду си и, след като я изядат, пеят и танцуват. Призори те се връщат обратно към своите задачи, като (отново) донасят надниците на своя водач в късния следобед. Членовете на тази общност се наричат fityan (младежи) и техния водач, както споменах, е ахията.
          На следващия ден след нашето пристигане в Анталия един от тези „младежи” дойде при шейх Шихаб ад-Дин ал-Хамави и му заговори на турски; език, който аз по това време не разбирах. Той носеше стари дрехи и плъстено кепе на главата си. Шейхът ме запита: „Знаеш ли какво говори той?”. ”Не”, отвърнах аз, „не знам”. Той ми обясни: „Той кани теб и твоята компания да обядвате с него.” Аз бях учуден, но отвърнах: „Много добре” и, когато мъжът си отиде, казах на шейха: „Той е беден човек и няма да може да ни посрещне, а ние не искаме да бъдем бреме за него.” Тогава шейхът избухна в смях и каза: „Та той е един от шейховете на Младото Братство. Той е обущар, човек с щедър нрав. Неговите другари, около двеста мъже, принадлежащи на различни гилдии, са го направили свой водач и са построили странноприемница, за да (могат да) посрещат в нея своите гости. Всичко, което те изкарат през деня, го харчат през нощта.”
          След като завърших вечерната си молитва, същият мъж се върна за нас и ни заведе в неговата странноприемница. Ние се намерихме в една чудесна сграда, постлана с красиви турски килими и осветена от голям брой полилеи от иракско стъкло. Много млади мъже стояха, подредени в редици в залата, облечени в дълги роби и ботуши и всеки имаше нож, около два аршина[16] дълъг, прикрепен към пояса. На главите им имаше бели вълнени връхни шапки, а към горния край на тези шапки беше закрепено парче от вълнен плат, дълго един аршин и широко два пръста. Когато те заеха местата си, всеки един свали шапката си и я постави пред себе си, но запази на главата си една друга орнаментирана шапка, която беше направена от коприна или някакъв друг плат. В центъра на залата им имаше нещо като платформа, поставена там (специално) за посетители. Щом и ние заехме местата си, ни беше поднесена богата трапеза, последвана от плодове и сладкиши, след което те започнаха да пеят и да танцуват. Ние бяхме изпълнени с възхищение и много учудени от тяхната сърдечност и щедрост. Разделихме се с тях в края на нощта и ги оставихме в тяхната странноприемница.
          Султанът на Анталия Хъдър Бек[17], син на Юнус Бек[18], беше болен, когато пристигнахме в града, но ние го посетихме на болничното му легло. Той ни говори много любезно и, щом го оставихме, ни изпрати подарък от пари.
Пътувахме до град Бурдур (Булдур)[19], малко населено място с много овощни градини и силна крепост на върха на един хълм. Там се подслонихме като гости на един проповедник[20]. Братството (на ахиите) по това време имало събиране, на което желаело и ние да присъстваме, но ние не бяхме чули за това, така че те приготвиха угощение за нас в градината на един от тях и ни съпроводиха до мястото. Беше удивително да се види радостта и задоволството, с което ни посрещнаха, макар че те не разбираха нашия език, а и ние техния и нямаше никой, който да ни превежда. Ние останахме с тях един ден и след това отново се отправихме на път.
          От Бурдур ние отидохме в Сабарта (Испарта), а след това в Егридир[21], голям и гъсто населен град с чудесни пазари. Там има езеро със сладка вода, по което кораби отиват за два дни до Акшахр и Бакшахр и други градове и села[22]. Султанът на Егридир е един от главните владетели в тази земя. Той е човек с благопристойно поведение и посещава следобедната молитва в главната джамия всеки ден. Докато ние бяхме там, неговият син умря и след погребението му султанът и „учениците”[23] ходиха на гроба му три дни. Аз отидох с тях на втория ден и султанът, виждайки ме да ходя пеша, ми изпрати един кон заедно със своите извинения. Щом достигнахме медресето, аз му пратих обратно коня, но той ми го върна, казвайки: „Аз ти го давам като подарък, а не назаем.” Той ми изпрати също една роба и известна сума пари.
          От там ние се отправихме към град Кул Хисар („Езерната крепост”)[24], един малък град, напълно заобиколен от водни пространства, покрити с тръстика. Единственият път до него представляваше нещо като мост, (построен) между тръстиките и водата, по който можеше да минава само по един конник. Градът, който е разположен на един хълм в средата на езерото, е непревземаем. Султанът му, който е брат на султана на Егридир, го нямаше, когато пристигнахме там, но, след като престояхме там няколко дни, той се върна и се отнесе любезно към нас, като ни снабди с коне и провизии. Той изпрати няколко конници да ни ескортират до град Ладик (Денизли)[25], тъй като страната беше пълна с банди въоръжени разбойници, наречени Джармиян[26], които владеят един град, наречен Кютахия[27]. Ладик е много важен град, със седем големи джамии. В него се правят ненадминати по своето качество памучни платове с бродирани в злато ръбове, които издържат много дълго време поради отличното качество на памука и на изпреждането. Повечето от работниците (които правят платовете) са гръцки жени, тъй като тук има много гърци, които са подчинени на мюсюлманите и плащат поголовен данък на султана. Отличителен белег на гърците са техните шапки с висок връх, червени или бели; техните жени носят големи тюрбани. Когато влизахме в града, ние минахме покрай един пазар. Няколко мъже изскочиха от сергиите си и хванаха юздите на конете ни, след това някои други възразиха срещу действията им и препирнята стигна толкова далеч, че някои извадиха ножове. Ние, разбира се, не знаехме за какво става въпрос и се бяхме изплашили от тях, мислейки, че това са разбойниците[28] и това е техния град. Най-сетне Аллах ни изпрати човек, който знаеше арабски, и той ни обясни, че спорещите били членове на два клона на „Младото братство”, всеки от които искал да ни приюти. Ние останахме изумени от тяхната щедрост. В крайна сметка беше решено да хвърлят жребий, а ние да се подслоним първо при победителя. След като това беше извършено, главата на първата странноприемница, брат Синан, ни заведе до банята и лично се погрижи за мене; после те ни поднесоха богата трапеза със сладкиши и много плодове. Бяха прочетени няколко стиха от Корана и след това те почнаха да рецитират техните молитви и да танцуват. На следния ден ние имахме аудиенция при султана, който е един от първите владетели в Анатолия и при завръщането ни бяхме посрещнати от брат Туман, ахията на другата странноприемница, който ни прие дори по-добре, отколкото бяха неговите приятели и ни напръска с розова вода, когато излязохме от банята.
          Ние останахме известно време в Ладик поради опасностите по пътя, докато керванът беше готов да отпътува; ние пътувахме с тях един ден и част от следващата нощ и стигнахме до крепостта Тавас (Давас)[29]. Прекарахме нощта извън нея, а на другата сутрин, при идването ни пред портите й, бяхме подложени на разпит от върха на стената. Командирът (на крепостта) после излезе навън заедно с войниците си и, след като проучиха околността поради страха си от крадци, животните им (на керванджиите?) бяха напъдени. Това била тяхна обичайна практика. От там ние отидохме до Мугла и след това до Милас[30], един от най-хубавите и важни градове в страната. Ние отседнахме в „манастира” на един от „младото братство”, който далеч надмина нашите предишни домакини чрез щедростта и гостоприемството си, като ни заведе на баня и извърши и други похвални действия. Султанът на Милас беше един отличен управник, който поддържаше дружески отношения с (мюсюлманските) теолози. Той ни даде подаръци и ни снабди с коне и провизии.

15.08.2016, Владислав Иванов
  
    Преводът може да прочетете и в електронното списание "Алманах", брой 5 (2016), което може да си свалите от тук: http://istorici.com/?p=3291






[1] Ибн Батута умира на ок. шестдесет и петгодишна възраст (1304-1368/69).
[2] Tuchman, B. A Distant Mirror: The Calamitous Fourteenth Century. New York: Alfred A. Knopf, 1978.
[3] Съдия (ар.).
[4] Gibb, H.A.R. Ibn Batutta, Travels in Asia and Africa (1325-1354). Routledge, 1983.
[5] Днешното пристанище Латакия в съвременна Сирия.
[6] Букв. „страната на римляните/ромеите” (ар.).
[7] Т.е. на римляните.
[8] Дн. турско средиземноморско пристанище Алания, тогава Алаийе, столица на едноименен турски бейлик, намиращ се в различни моменти под влиянието на Караманлиите или на Кипърското кралство и ордена на рицарите-хоспиталиери на о. Родос.
[9] Тази молба на турските жени не е случайна, а се дължи на факта, че Ибн Батута е бил ислямски духовник.
[10] Упойващ продукт, произвеждан от смолата на индийския коноп (Cannabis Indica).
[11] Селджукският султан Ала ад-Дин Кайкубад I (1220-1237), един от най-великите владетели на Иконийския или Румския султанат (със столица Коня), който поставя Алая под турско управление през 1221 г., откъсвайки я от териториите на християнското кралство Малка Армения.
[12] Т.е. от династията на Караманоглу или Караманлиите, един от най-старите и силни турски аристократични родове, основали свои собствени княжества в Анатолия след разпада на Селджукския султанат и постепенния упадък на монголския Илханат в Иран.
[13] „Бек”, „бег” или „бей” са различни изписвания на една и съща турска титла, която по мое мнение е по-близка до „княз”, отколкото до „крал”.
[14] Дн. турска Анталия, пристанище на южния бряг на Мала Азия, което запазва важността си от Античността си до наши дни. По това време Анталия е столица на бейлика Теке, който, също като Алая, в различни периоди от XIV в. се намира под влиянието на Кипър и Родос или на емирите на Караман.
[15] Тук под това название най-вероятно се визират предшествениците на по-късните еничари, в случая - робите-воини на турския владетел на Анталия.
[16] Един аршин е бил приблизително равен на 44 см.
[17] Става въпрос за Синануддин Хъзър Бей (1328-1355), третият владетел на Анталия от династията Теке.
[18] Юнус Бей (1319-1324).
[19] Град, разположен на север от Анталия във вътрешността на Мала Азия, дн. турски Бурдур. По това време най-вероятно се намира под властта на тюркменската династия Хамид, която се е намирала в родствени връзки с рода Теке (основателят на бейлика Хамид – Дюндар Бей и основателят на Теке – Юнус Бей са били братя и заедно са се разбунтували против монголските си сюзерени от Илханата в нач. на 20-те год. на XIV в.).
[20] Вероятно става въпрос за мюсюлмански духовник.
[21] Испарта и Егридир са градове близо до Бурдур, които са запазили средновековните си названия. Егридир е бил столица на династията Хамид.
[22] Вероятно градове, подвластни на тогавашния бей (или, както го нарича Ибн Батута – „султан”) на Хамид.
[23] Вероятно мюсюлмански духовници или младежи, които се подготвят да станат такива, срв. напр. значението на думата талибан (от ар. талиб – ученик, студент).
[24] Дн. Гьолхисар в съвр. турска провинция Бурдур, разположен на югозапад от Егридир.
[25] Древната Лаодикея на Ликус, която по това време явно още е пазела гръцкото си название.
[26] Тюркменската династия Гермиян, която притежава значителна военна мощ в първата половина на XIV в. и по време на пътешествието на Ибн Батута явно е била във вражда с бейовете на Хамид
[27] Бившият византийски Котиеум и столица на династията Гермиян, Кютахия е разположена на север от земите, през които пътешественикът преминава по това време.
[28] Т.е. гермиянците.
[29] Дн. Тавас в съвр. турска провинция Денизли.
[30] Мугла и Милас са запазили днешните си названия и се намират на запад от Тавас. С посещението си там Ибн Батута напуска границите на Хамид и навлиза на територията на турския бейлик Ментеше.

вторник, 2 август 2016 г.

Завладяването на източноевропейските степи от куманите

Размерите на Дешт-и Кипчак ("Степта на кипчаките/куманите") в XI-XIII в. приблизително съвпадали с тези на по-късния монголски "Улус на Джучи"; "татарската" империя, която е по-известна в нашата историческа литература под името "Златната орда". От нейните граници според мен трябва да изключим само крайните й северни и южни части, разположени на изток от р. Дон (напр. Волжко-Камска България и долините по долното течение на реките Амударя и Сърдаря, вливащи се в Аралско море). Предложеният тук на читателя откъс е част от по-обширен материал, предназначен за сборника, посветен на тридесетодишнината от създаването на Центъра за Славяно-Византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев” към СУ „Св. Климент Охридски”, чието излизане е предстоящо. Бел. моя, В.И.

Завладяването на източноевропейските степи от куманите

Приблизително в периода 1030-60 г. кипчаците/кумани изместват напълно от степите между реките Волга и Дунав огузите и печенегите и заемат мястото им като върховни владетели на тези земи. Макар и в историческите източници да липсват подробни данни за това как се извършва тази впечатляваща промяна, дори и от малкото, което знаем, бихме могли да заключим, че силните племенни конфедерации на западните огузи и на печенегите, които до този момент не са имали равностоен противник в региона, просто се сблъскват с превъзхождащ ги враг и претърпяват от него пълно поражение, което ги принуждава да напуснат родината си. С оглед на последвалите събития, за мене това изглежда най-адекватното обяснение.

Тъй като малцина автори се спират на предполагаемия военен конфликт между печенеги, огузи и кипчаки (може би поради оскъдността на информацията) тук бих искал накратко да изтъкна най-важните си аргументи за неговото съществуване. Т.напр. от по-късните данни на арабските автори ал-Тани и ал-Димашки узнаваме, че Дешт-и Кипчак (букв. „степта на кипчаките”[1]) била населена от следните кумански племена (или кланове): елбори (борили)[2], бараки, дортоба (дурут), бурджогли (бурджоглу), йемек (кимек), токсоба, йетиоба, манкурогли (манкуроглу), ал арс, куманлу, башкорти, карабахи, узи, джортани (шортани), баджанаци и кара-берекли, „от които „хански” били елборите и токсоба” (Евстигнеев 2011, 21). В този списък можем да познаем имената на предишни „господари” на същите земи, като напр. торките-огузи (тук „узи”), печенегите („баджанаци”) и дори на древния източноирански етнос на аланите–яси („ал арс”), чиито сарматски предци са господствали над равнините на север от Черно море още преди 1000 години! Това означава, че куманската общност е „погълнала”, т.е. асимилирала посочените племена, а летописците вече ги смятат за кипчаки. На теория присъединяването на посочените племена към куманите би могло и да е доброволно. От други източници обаче знаем, че далеч не всички потомци на печенегите и западните огузи споделят тази съдба, т.е. присъединяване към куманите. В периода от ок. 1030 до 1060 г. по-голямата част от посочените две племена започва не само да провежда ожесточени нападения срещу своите „цивилизовани” християнски съседи, но и да се концентрира в пограничните с тях земи на запад от предишните си местообитания. В руските летописи се съдържат данни за мащабно печенежко нападение, проведено срещу самата им столица Киев през 1036 г. Атаката е отблъсната, като великият руски княз Ярослав Мъдри (1016-1054) нанася жестоко поражение на номадите в полето пред града (Плетнёва 2010, 26). След този разгром печенежките нападения срещу Киевска Рус, които дотогава имат зад гърба си повече от век история, заглъхват окончателно. Очевидната причина за това е, че част от печенегите се изтеглят далеч на юг към придунавските земи, а друга част приема върховенството на кипчаците и не се споменава повече като самостоятелен етнос. При тези събития се натрапва аналогията с похода на маджарите към Киев, проведен 140 години по-рано, когато последните, разбити и прогонени от българо-печенежкия съюз, „пробват” дали могат да се установят в тази част на Русия. Срещнали решителен отпор, маджарите предпочитат да преминат Карпатите и да завладеят панонската равнина (Плетнёва 2010, 14), като така основават съвременна Унгария. Виждайки, че печенегите постъпват подобно на разбитите от тях маджари, не би ли следвало да си зададем въпроса кой ги е принудил към този без съмнение отчаян ход? Бидейки отхвърлени от силната във военно отношение руска държава, по-нататъшното преселение на техните орди се проследява във византийските хроники. Десетилетие след битката пред Киев летописите отбелязват преминаването на р. Дунав от печенегите, чиято численост този път надхвърля онази на участниците във всичките им предишни походи. Така започва една дългогодишна и изключително упорита и кръвопролитна война с империята, като очевидната крайна цел на печенегите в нея е да завладеят за себе си част от византийската територия и да се заселят там. Вместо това крайният резултат от посочения конфликт е пълното унищожение на могъщия печенежки военноплеменен съюз в Придунавието. Ако се доверим на хронистите, избитите печенеги са стотици хиляди, а остатъците от тях стават имперски поданици. Съдбата на печенегите, които не намират смъртта си в гореспоменатата война или в предполагаемия конфликт с кипчаците, се състои в присъединяването към последните или в преминаването на служба като погранични бойци във войските на християнските държави, граничещи със степта, т.е. на руските княжества, Маджарското кралство и Византия. 

     Абсолютно същата е съдбата и на страховитите някога западни огузи, чиито орди започват да разполагат становете си в опасна близост до руските граници. В 1055 г. и 1060 г. руските князе нанасят на „торките” жестоки „превантивни” удари. След това руските летописи повече не ги споменават като самостоятелна политическа сила (Плетнёва 2010, 29-30). Няколко години след това оцелелите от тези поражения „узи” (както ги наричат византийците), чийто брой още е твърде значителен[3], прехвърлят Дунава и, подобно на печенегите, опитват да се заселят във Византия. За тяхно нещастие, през 1064 г. узите са покосени от епидемия, която изтребва по-голямата част от тях и ги унищожава окончателно като автономен политически субект. Някои, като руската изследователка Плетньова, спекулират, че при придвижването си на запад от р. Волга и на юг от Дунав узите всъщност искали да се съединят със своите родственици - източните огузи, които по същото време основават огромния Селджукски султанат и завоюват Близкия изток и малоазийските територии на Византия (Плетнёва 2010, 29). Историческите основания[4] за подобни предположения обаче изглеждат абсурдни, тъй като двата клона на огузите са разделени отдавна и едва ли биха били способни да извършват такива координирани акции, поддържайки комуникацията помежду си през хилядите километри територии, заети от вражески настроени племена и държави. Много по-вероятно изглежда причината за миграцията на западните огузи да са били атаките на кипчакската конфедерация срещу родната им степ (Golden 2005, 315). За мене изглежда несъмнено, че по това време военноплеменният съюз на куманите е трябвало да притежава достатъчно сили, за да прогони, унищожи или асимилира както узите, така и печенегите от заеманите преди това от тях територии, както и че това не е станало без война. За подобно начинание се изисква съществуването на политическо обединение, способно да събере достатъчно многобройна, силна и координирана в действията си армия. Като че ли в потвърждение на това кой е новият господар на степите, още на следващата година след побягването на узите пред армиите на руските князе (т.е. в 1060 г.), „половският княз” Сокал напада Черниговското и Переяславълското княжество (Плетнёва 2010, 49). Малко преди това куманите са засвидетелствали политическото си присъствие в района, когато в 1055 г. „дойде Блуш с половците и сключи Всеволод[5] мир с тях и те се завърнаха в своята страна” (Плетнёва 2010, 30).





[1] В този материал „Дешт-и Кипчак” се употребява и в смисъл на „страната на кипчаките”
[2] Съвпадението в имената на този кумански клан и на принадлежащия към династията на Асеневци български цар Борил (1207-1218) вероятно не е случайно. Същото име („Борил”) носи и един от най-близките сътрудници на византийския император Никифор III Вотаниат (1078-1081), което в съвременната научна литература обикновено се сочи като аргумент за „българо-печенежкия му произход” (срв. напр. Й. Андреев; И. Лазаров; Пл. Павлов 1994, 37). Като доказателство за правотата на „печенежката” теза се сочи, че „първата поява на куманите на Балканите се отнася към 1078 г.” (Й. Андреев; И. Лазаров; Пл. Павлов 1994, 36), т.е. дълго време след раждането на посочения „Борил”. Аз все пак не намирам за недопустимо името „Борил” да носи оригинално кипчашки произход (взимайки предвид и включването на някои от печенегите в куманската общност): един отделен кумански пришълец би могъл да пристигне в Европа и много по-рано от основната племенна маса, а куманите и печенегите вероятно са общували помежду си в земите на Средна Азия много преди византийските източници да узнаят за това (или да се заинтересуват от него).
[3] Византийските хронисти посочват, че в 1064 г. преминалите р. Дунав узи наброявали 600 000 човека.
[4] Смятам, че с тази хипотеза Плетньова се опитва да нагоди анализа на събитията към собствените си „еволюционноисторически” схеми, повлияни от т.нар. „материалистическо” разбиране на историческите процеси, поддържайки схващането, че поради нивото на политическата си организация кипчаците не са могли да бъдат организирани в конфедерация. По тази причина тя се опитва да намери какви ли не други причини за миграцията на печенегите и узите, които очевидно биха могли да бъдат победени и прогонени от родината си само от достатъчно силен (и, разбира се, организиран) противник. В нейните разработки археологическите находки, свързвани с куманите, са използвани за доказването на същите теории. Въпреки това смятам за очевидно, че узите и печенегите не биха допуснали да изгубят земите си без война, от което следва, че кипчаците все пак са били организирали в някакъв вид съюз, който е действал единно и организирано срещу тях. Освен това наличието на предпоставени тези кара Плетньова да се впуска в абсурдни предположения, като това за причината за преселението на узите, която не само противоречи на логиката, но и за нея не са ми известни каквито и да било изворови податки...
[5] Княз Всеволод Ярославич, син на Ярослав Мъдри и Ингигерд Шведска. Той вероятно сключва мира с половците в качеството си на переяславълски княз (1054-1073). Переяславълското княжество било съседно на Киевското и се намирало на срещуположния (левия) бряг на р. Днепър, която служела за граница между двете. Переяславълското, Киевското, Черниговското и Галицко-Волинското (както и техните „уделни”) княжества са онези средновековни руски държавици, които най-често контактували с куманите и другите номади, тъй като имали пряка граница с техните земи в степта.

По-долу: илюстрация на издателство "Оспри" от известния художник Ангъс Макбрайд, изобразяваща "волжко-български конник" (1); "кипчакски (кумански) воин" (2) и "печенежка дама" (3) от периода X-XIII в.