неделя, 16 юли 2017 г.

Обстановката в Близкия изток през последните десетилетия на тринадесети век




Темата за многократните опити за установяване на сътрудничество и военен съюз между франките и монголите, насочен срещу Мамелюкски Египет, е доста интригуваща за съвременните медиевисти вероятно не само заради обичайната популярност на кръстоносната тематика, но и защото въпросът не е бил изследван кой знае колко обстойно през изминалите приблизително два века от съществуването на модерната историография... Както и да е, проблематиката, свързана с темата, макар и привидно да излиза далеч от рамките на т.нар. "национална" историография, тъй като в нея става въпрос за отдавна несъществуващи държави, в действителност притежава отношение към историята на съвременните народи в Близкия изток, а и на Балканите. Епигоните на Монголската империя на Чингис хан, чието най-значително завоевание след 1250 г. са областите на Месопотамия, Анатолия и (частично) Сирия, изпаднали в относителна изолация след метежа на внука на Великия хан Угедей Кайду (1236-1301), твърде скоро са принудени (?) да се идентифицират с местните жители и да допуснат множество от тях не само до спомагателните си войски, но и до по-висшите административни, държавни и военни постове. Същото впрочем важи и за Златната орда на север, която в петнадесети век започва доста да прилича на Хазарския хаганат през десети век. Но нека не избързваме, а да видим накратко какво се случва в последните няколко десетилетки на тринадесети век.

Джаксън изненадващо характеризира опитите на илхана Газан (1295-1304) да сключи военен съюз с латинските кръстоносци като "парадоксални", защото Газан бил новопокръстен мюсюлманин, сякаш забравяйки че само преди страница (168-169) е резюмирал (и подкрепил) изложението на Алуш, който, проучвайки кореспонденцията на мамелюците с предишния мюсюлмански илхан Тегудер (или Тегюдер, 1282-1284), доказва, че конфликтът с тях е само привидно религиозен. Заблудата, разбира се, не е от днес или вчера, а е насаждана упорито от ислямските летописци още в края на тринадесети век, когато първите от тях вече тържествуват, че свирепите монголски конници, дошли сякаш от Апокалипсиса, за да изтребят последователите на правата вяра, сега сами я приемат и заплахата от поголовно изтребление явно изчезва. Всъщност това, което виждаме, са конфликти на чисто териториален принцип, наследени от предишните, а и от съвременните държави в региона. Враждата между Златната орда и Илханата избухва не толкова заради това, че Хулагу хан и синовете му поддържат християнството за сметка на исляма (както се опитват да ни внушат мюсюлманските историографи, възвеличавайки религиозната ревност на Берке (1257-1266)) или пък заради подкрепата на различни фракции в борбата за власт в империята (все пак избирането на Великия хан, хаганът Монке (1251-1259), който е брат на Хулагу, е в най-голяма степен дело на основателя на Златната орда Бату и едва ли има сериозни основания да се мисли, че брат му Берке променя с нещо политическата ориентация на своя улус - още повече, че според изворите именно той председателства съда, завършил с масовите екзекуции на потомците на Угедей и Чагатай в 1252 г.), колкото заради присвоените от Хулагу джучидски земи в Близкия изток и може би заради тайната му поддръжка на вдовицата на Бату - татарката (от племето на "истинските" татари и по-точно "алчи"-татар, на което Чингис хан изтребва всички мъже, "по-високи от главината на колело на каруца", още в 1202 г. в отмъщение за смъртта на баща си Йесугей Багатур) Боракчин-хатун, която имала свои собствени планове за престолонаследието в Сарай-бату. Прочие, може би заради последното Берке предпочита да си направи своя собствена столица - Сарай-берке, а не да остане в старата, построена от брат му, където неговите привърженици да му тровят живота. Земите, присвоени от Хулагу, всъщност никак не са били малко, простирайки се почти от Хорезм и Мерв чак до Грузия и всичко на юг от тази дъга чак до границите на Багдадския халифат, Иконийския султанат и няколкото владения на Аюбидите в Месопотамия и Сирия. Не е излишно да се припомни, че мнозинството от тези земи падат още при знаменития поход на Джебе (Стрелата) и Субегедей (Суботай) Багатур в 1221-23 г. - същият, дето уж волжките българи го били разгромили и били най-големите от всички воини, разбираш ли! Последното са глупости и дори и действително да е съществувала т.нар. "Овча битка", то това е било победа на северните българи над малък контингент, а не над основната монголска армия. Последното впрочем се доказва и от споменаваното в изворите име на татарския предводител в битката, което не е нито Джебе нито Субедей. А гореспоменатите земи явно са дадени във владение на Джучи още приживе, лично от баща му Темуджин, легендарния Чингис хан, "бащата" на монголската империя и нация...

Мюсюлманинът Берке вероятно е имал и личен афинитет към някои от земите, присвоени от илхановете, тъй като според Джузджани приема исляма в Ходжент и Бухара, а не е изключено и личният му апанаж да се е намирал някъде наоколо. Летописците споменават за ранната му опозиция против похода на Хулагу, когото Монке хаган праща начело на значителна армия на югозапад, така както и другият си брат Кубилай - на югоизток (против империята Сун), но тя явно не е споделена от Бату, тъй като многобройни джучидски отряди се включват в атака срещу асасините и земите на халифа през 1256 г. При това и самият Берке дълго стаява чувствата си, тъй като през първите пет години, в които е на власт, в армията на Хулагу продължават да действат цели три тюмена от Златната орда, водени от Балакан (Балаг хан?), Тутар (Тутхар?) и Кули. Промяната в действията на Берке по-скоро е свързана с развитието на гражданската война за престола на Великия хан, която се води на изток между двамата сина на Толуй Ариг-Бука и Кубилай. Обикновено се твърди, че в този конфликт Хулагу поддържал Кубилай, а Берке - Ариг-Бука, но последното определено не се отразява върху дружеските отношения на Златната орда с бойците на Хулагу. Става нещо друго: Ариг-Бука подкрепя претендента за владенията на Чагатай - сина на Байдар Алгу (Алгуй), който обаче не само че нахлува със значителна армия от Монголия, прогонва регентката Ергене-хатун и убива човека на Кубилай - Абишка (един от първите Чингисиди с будистко индийско име), но и, съюзявайки се с няколко знатни местни мюсюлмани-монголски наместници, напада владенията на Берке в Маверанахр, Хорезм и Северен Хорасан. В Бухара Алгуй унищожава цяла петхилядна армия на Златната орда и превзема цялата територия до Аралско море, натяквайки, че отмъщава на Берке за ролята му в "изтребването на целия му род от подучения от него Монке хаган" (Гандз., 236).

Активните действия на Алгуй се датират в периода 1261-62 г., накрая на който той изненадващо преминава на страната на Кубилай, който се държи твърдо в югоизточната част на империята и на Хулагу, който след множеството постигнати победи и завоевания в Близкия изток сега се бави (може би изчаква) в Муганската степ в Азърбайджан. Ето това най-вероятно е решителният момент, в който Берке преценява, че съществува сериозна възможност силите, подкрепящи кандидатурата на Кубилай да надделеят - под тяхна власт са по-голямата част от земите и ресурсите на империята, а той, макар и половинчато, все пак се е провинил, като е позволил да се секат монети от името на Ариг-бука в монетарницата на Булгар. На всичкото отгоре яростният му враг Алгуй, с когото вече се намира в конфликт, е преминал на страната на Кубилай. При това положение Берке дава нареждане на войските си в лагера на Хулагу да се оттеглят по най-бързия възможен начин към земите на Златната орда или ако не успеят - да бягат към територията на Мамелюкския султанат. Очевидно е, че по това време Берке вече е извършил предателство към общомонголската кауза, свързвайки се с най-яростните и непобедени монголски врагове по това време - мамелюците.

Мамелюците, както съм обяснил в предишен материал от блога ми, са "бели роби"-воини, които предимно генуезците прекарват от северните брегове на Черно море и продават на Аюбидите в Египет. Историята на Байбарс обаче свидетелства, че е имало и други пътища за достигане на въпросните до дворците и джамиите на Кайро, Дамиета и Александрия. Без съмнение големият робски пазар в Константинопол продължава да функционира и под латинска власт, а дори и местните кръстоносни владетели и папата не биха санкционирали търговията с езичници, каквито са били куманите и другите степни тюрки, формирали мнозинството от мамелюкската гвардия. Така към времето на кръстоносния поход на крал Луи Свети срещу Египет там се събират цял куп добре обучени кипчакски военни-роби, мотивирани с омразата си както срещу монголите, така и срещу християнските роботърговци. Потомците на Саладин допускат грешката да формират единна армия от тях, която, въпреки че доказва ефикасността си срещу кръстоносците, твърде скоро осъзнава собствената си сила и това, че може да издига и сваля султани и че за нея е най-добре те да идват от собствените й редове. Така кюрдите Аюбиди са избити и прогонени, а куманите сключват своеобразен съюз с местното арабско и мюсюлманско население, което ги нарича "Бахри". През следващите сто и повече години те ще се бият за него, приемайки местната вяра и осигурявайки елитната военна сила от леко и тежковъоръжени конни стрелци и копиеносци (различаваща се от онази в черноморските степи само по по-доброто качество на въоръжението) и получавайки в замяна върховната власт, докато за арабите остават по-низшите държавни постове и спомагателните войски. 

"Бахри"-те всъщност нямат кой знае какви скрупули да се съюзят с бившите си поробители, като говоря както за венецианците и генуезците, така и за завладялата родината им Златна орда. В дъното на всичко това стои Берке, чиито козни слагат началото на кръвопролитното и дълголетно съперничество между Илханата и монголския Дешт-и Кипчак. Мнозина от неговите монголи, намиращи се към началото на 1262 г. в състава на армията на Хулагу, не успяват да се доберат до кавказките проходи и бягат в Египет. Така още от самото начало в състава на мамелюците присъства и силен монголски контингент, независимо от това, че някои от тези монголи вероятно са или същите или потомци на онези, които навремето са продали куманите като роби и са избивали роднините и приятелите им. Но пък последните са дипломатични, когато им изнася и предпочитат да стоварят отмъщението си не на всички, а "само" върху иранските монголи, като първата жертва за съжаление на близкоизточните християни е найманът Китбуга-нойон, който пада в битката при Айн Джалут в Палестина на 3 септември 1260 г. Слабите кръстоносни владения в Близкия изток и Арменското царство в Киликия също го отнасят за сметка на венецианците и генуезците, които общо взето безпроблемно си търгуват в Египет, за да могат да продължават без прекъсване доставките на подправки към Западна Европа, от което извличат несметни печалби.

Летописци като Ибн Уасил ("Васил", вер. копт) пишат, че дори самият Берке осъзнавал пагубното си дело за империята, като в битката при р. Терек на 13 януари 1263 г. се вайкал, че монголи погубвали монголи и то толкова много, но, разбира се, хвърлял вината за това върху Хулагу. Следва да се предполага, че, макар и дотогава числеността на чисто-монголските армии в Иран и Дешт-и Кипчак да е достигала може би 15-20 тюмена (т.е. по около 10 х 10 000 съответно за Хулагу и за Берке), то след избухването на междуособицата и особено след засилването на Кайду в Чагатайския хаганат, сключването му на съюз с Джучидите и обявяването му на война на Хулагу и Кубилай (1269-70 г.), западните монголи са принудени да включват във войските си все повече и повече от покорените местни жители и по този начин официално да позволят увеличаване на вляинието им. Този процес е видим и в Кипчакското ханство и в Илханата и то дотолкова, че след средата на четиринадесети век превъзходството на тюркските, иранските и арабските елементи вече става подавящо. Всичко това е така понеже Кайду прекъсва подвоза на подкрепления от исконните монголски земи на изток, а Кубилай сякаш в негова подкрепа се концентрира върху завоюването на Южен Китай, Виетнам, Бирма и Корея и дислоцира армиите си предимно в тези посоки. Така Илханатът, а и Златната орда, в усилията си да оцелеят, допускат всякакви нови попълнения за войските си. Враждата помежду им, както може да се предположи, изобщо не спира, а напротив - ускорява този процес. Например цял тюмен ойрати, т.е. "прави" монголи, побягва от Илханата в Египет към 80-те год. на века. Цял късмет е за някои, като например урианхаите и други племена, обитаващи днес в близост до езерото Байкал, че след краха на Илханата в края на 30-те и началото на 40-те години на четиринадесети век успяват да се изтеглят що-годе невредими до старата си родина, където да преживеят необезпокоявано със спомена за странните и далечни южни земи, които някога са обитавали, чак до съвременната епоха... Други, като хазарите в дн. Афганистан, потомци на пограничните тюмени на Хулагидите, охранявали границите на Илханата с Чагатай, Източните Джучиди и индийските мамелюци от Делхийския султанат, също оцеляват до наше време, но като малцинство, дискриминирано и подтискано заради необичайния си за региона външен вид, от бившите си подчинени народи като пуштуните и таджиките...

събота, 27 май 2017 г.

Епични балкански битки, които си струва да бъдат пресъздадени в исторически филми (2)



Продължаваме с изброяването на подходящите сюжети за филми, които биха дали възможност на нашего брата зрителЯт да се наслади на епични битки и сражения, случили  се през периодите на Античността или Средновековието някъде  в или около съвременната българска територия.

- Историята  на вече  споменатите готи по време на престоя им в/около Балканите (приблизително трети-пети век) дава множество подходящи сценарии за мащабни воински сблъсъци и кръвопролития, които не се изчерпват само с победите им срещу императорите Деций и Валент, в които последните намират и смъртта си. Вероятно малко българи го знаят, но на Балканите е поживял и повърлувал и легендарният остроготски крал Теодорих (познат из езическа Скандинавия като "Тедрик"), който по-късно се превръща в нещо като Ахил за викингския епос. От националистическа гледна точка готите също са важни, тъй като успяват да се посбият и с нашите  хунски и прабългарски предци, а известна част от тях вероятно СЪЩО са наши предци, тъй като остават в района на Никополис ад Иструм (близо до Търново) и, ако не са измрели масово по някаква причина, се вливат в състава на бъдещата българска нация. През споменатия период се водят непрекъснати сражения на балканска територия от Малка Скития (Добруджа) чак до Пелопонес и в тях е потрошено поне толкова антично наследство, колкото се приписва на вандалите в западната част на империята. За съжаление в съвременната историография битките, водени в западната половина на империята, са като че ли по-популярни и това при положение, че източната с нищо не й отстъпва в това отношение освен че запазва непревзета столицата си (Константинопол) от варварите. Представете си например филм, проследяващ дружината на един прабългарски вожд, отправила се на набег в Северните Балкани през 490 г. Сто или двеста воини, въоръжени предимно със саби, лъкове и стрели, всичките на коне, с няколко обозни коли и пет-шест от своите "къщи на колела" - юртите, със знаме, за което обаче не гарантирам, че е конска опашка. Въоръжени сблъсъци с редовите имперски части, съставени от "истински римски граждани", а след това с по-опасните врагове - варварските федерати на ромеите - идващите отново от Скандинавия "прото-викинги", като ругите, скирите, гепидите и лангобардите (букв. "дългобрадите"). Епично точно като "Похвално слово за крал Теодорих" (за същият този Теодорих от викингския и северногерманския епос става въпрос):

Това (българите) е народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал; народ, в който този е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, в който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение; те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои, и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези”.

Мисля че описанието е достатъчно красноречиво с оглед на потенциала за заснемането на филми с кръвопролитни сражения със сюжети из историята на (пра)българите. ;)

- Обсадата на Константинопол от аварите, славяните и българите и славянските обсади на Солун. За тези исторически събития, макар и да се развиват стотина години по-късно, важи всичко описано по-горе с изключение на това, че участието на германските варвари започва да намалява Появяват се обаче нови степни воини от изтока, които донасят в Европа техниката за яздене със стремена и използването на шпори. Обсадите на Солун и Константинопол без съмнение са били епични - всеки, който е виждал запазените и до днес стени на Истанбул, може да си представи за какво иде реч.

- Основаването на съвременна България от хан/канасювиги Аспарух вече е филмирано и то качествено, затова можем да се прехвърлим към наследника му Тервел и помощта му за Византия при обсадата на Цариград от арабите. Първите джихадисти срещу непобедимата българска конница в съюз с римските, упс, византийските легиони, епично, нали?

- Победата на хан Крум над император Никифор Геник, в резултат на която загиват двама римски василевси, е достатъчно добре известна, но освен нея има още поне няколко мащабни и интересни сражения от епохата преди приемането на християнството, в които са замесени българите. Срещу Византия епични битки водят хановете Телец (Телец-риг?), Кардам, Омуртаг, Маламир и Пресиан. Предполагаеми са също и конфликти между някои славянски племена и властта в Плиска, което от военна гледна точка е доста интересно - българите  са предимно конници, въоръжени с лъкове, саби и копия (дълги и къси), докато славянските бойци са изключително пехотинци, воюващи с мечове, брадви, лъкове, но различни като конструкция, копия и щитове. Надмощието, както показва историята, в крайна сметка е за българите. В този период българите и франките унищожават някога могъщия Аварски хаганат, с център територията на днешна Унгария, и дори за известно време водят война, макар и предимно чрез славянските си "клиенти". Българите срещу империята на Карл Велики поне на мене ми звучи доста перспективно.

- Прескачаме филмираните войни на цар Симеон и след края на неговия "Златен век" се озоваваме в епохата на нашествие на нови варвари. Идващите от далечния Сибир маджари, печенегите "баджанаци", огузката и хазарската напаст, и, ЙЕ, истински викинги директно от Скандинавия в Малкия Преславец на Дунава, спешъл он ЕйчБиОу броудкастинг дъ ню масив кешкръшър енд соу он :) През десети век територията на България се превръща в една от ключовите точки на сблъсъка между северните (и източните) нашественици и отчаяно опитващата се да оцелее  средиземноморска цивилизация... Пардон, "отчаяно" е епитет, който по-скоро подхожда за българската държавност от периода, както и за английската. Докато британските острови са включени в империята на Свейн Раздвоената брада и Кнут Велики, Византия успява да отблъсне и най-сериозния викингски удар, предвождан от княз Светослав Ингваревич, като при това, ако вярваме на имперските летописци, реализира и първоначалната си цел, поради която руските викинги са насочени срещу Балканите - завладяването на основния й съперник за политическа доминация на региона - Българската империя/царство. Битките по описанията в изворите са направо чудовищни, в 968-970 г. Дунавската равнина е пълна с викинги и вероятно и с берсеркери, майка плаче поне малка част от това, което се е случило тогава там, да бъде пресътворено на филмова лента/дигитален носител. За илюстрация ще опитам само да изброя основните племена и народи, взели участие във войната на Светослав за завладяването на България и Византия - за и против него:

Скандинавски викинги (шведи (готи и свеи), норвежци, дани/датчани, "роси", "варяги"), чуди, меря, водь, весь, мурома, мордва, за волжките българи и хазари не съм сто процента сигурен, древляни, вятичи, тиверци, уличи, словени (от Новгород), кривичи, поляни, радимичи, драговичи, печенеги, маджари, кримски готи, араби (предимно от Критското емирство, което неотдавна е върнато под византийска власт от император Никифор Фока), ромеи (от всички територии на империята, не знам дали изобщо по това време има останал някой, говорещ "оригиналния римски", т.е. латински; почти всички ромеи, както показва и името им, са гръкоговорящи), арменци, иверци (грузинци), италийци, вероятно и някои останали неспоменати власи и арбанаси (албанци).

Една не-толкова-малка "война на народите", чиито политически последствия, макар и не с решаващо значение, обхващат земите от Скандинавия до днешна Сирия и от езерото Ван до Венеция и Виена (въпреки че западната част на Българското царство и на Балканите остава по-слабо засегната). Най-хубавото за филмовото изкуство и за феновете на историята е това, че този сюжет дава възможност за представянето на сблъсъка между толкова различни и атрактивни родове войска, като свирепите викинги и тежковъоръжените конници-катафракти на византийците. Отделно от това събитията притежават и несъмнен трагизъм, свързан с разгрома на Българското царство, чиято източна половина се превръща в полесражение между силите на империята и северното варварство, и династията на Св. цар (княз?) Борис-Михаил Покръстител, която е пленена от император Йоан Цимисхий.

петък, 26 май 2017 г.

Епични балкански битки, които си струва да бъдат пресъздадени в исторически филми (1)




Сигурен съм, че за повечето исторически фенове, родени през двадесети век, поне част от първопричините за любовта им към историята се крие в някой хубав филм, който са гледали по време на детството си и който ги е впечатлил толкова, че те са пожелали да научат нещо повече по въпроса. Така например беше с мене и филми като "Шака Зулу" или "Рустам и Сухраб" (от осемдесетте години) са нещо, което завинаги ще остане в съзнанието ми с вдъхновението, което ми е дало. Разбира се, не е задължително феновете на историческите филми задължително да станат историци, но любовта към жанра на повечето от нас е вън от съмнение. Радваме се на всеки нов исторически филм, който излиза, макар и често да оставаме разочаровани от неумението или немарливостта на някои режисьори. За мене, както и за много други, едни от най-любимите са филмите, които пресъздават антични и средновековни битки. Най-добрите от тях обаче са онези, които следват историята максимално плътно и не допускат дразнещи грешки, които лесно биха могли да бъдат избягнати с помощта на консултант-историк. Един неприятен за мене пример от последните години е иначе доста популярният сериал "Викинги", където силно гримираните и напомнящи съвременни "метъли" герои въртят брадвите, които неслучайно в археологията са наричани "двуръчни", с една ръка и се бият без шлемове и щитове, но при това размазват жалките си врагове все едно ...става въпрос за битка на улиците на Хамбург между пънкари и скинари! Но справедливостта изисква да признаем, че се срещат и хубави филми, в които битките са пресъздадени с по-голяма правдоподобност и не дразнят чак толкова.

Както показва заглавието, в този материал искам да изброя няколко епични антични и средновековни битки, от чието пресътворяване на филмовата сцена съвременният зрител само би спечелил и които по една или друга причина досега са били пропускани от режисьорите и спонсорите. Друга особеност на изброените е, че всичките са свързани не само с балканската, но и с българската история или поне с тази на народите, които са обитавали териториите, в които се простира днешната българска нация. Започвам хронологично отзад-напред:


- Войната на Лизимах срещу гетите. Абсолютно епичен конфликт, който напомня на онзи на персийския цар Дарий срещу скитите няколко века по-рано. Зрителят ще има възможност да се наслади на битки между дисциплинираните македонски фалангисти с копия (сариси), дълги по няколко метра, пелтасти с малки щитове и мечове, прашкари, гети и други траки с криви мечове (ромфеи), от които Джордж Мартин е взел вдъхновението за напомнящите доста на цигани "дотраки" от "Игра на тронове", което, разбира се, е неправдоподобно, доколкото циганите никога не са били исторически засвидетелствани като войнствени номади (макар че СА известни като номади, което е и вероятната причина, заедно с румънската и българската родина на наводнилите в наше време Европа балкански цигани, режисьорите да ги изобразят по този начин в сериала... 'Ма нейсе, няма да му търсим кусури повече, нали е фентъзи!), бойни колесници и конници без стремена. Би било уникално, заснето в степите на Добруджа!

- Нашествието на келтите на Балканите през III в. пр. Хр. и по-точно битките с македонските царе, за които имаме по-подробни данни. Галски бойци а ла Астерикс (бъзикам се, но пък галските воини наистина са били впечатляващи) и всички родове войска, изброени по-горе, плюс бойни слонове, доведени на Балканите чак от Индия и Африка. Да добавим, че според античните писатели по това време на нашия роден полуостров все още се срещат лъвове и то именно в района на днешната географска област Македония - между реките Струма/Места и Вардар. Така че е напълно възможен (и реалистичен) и един местен вариант на "Призрака и мрака", развиващ се преди ок. 2000 години. Дали Спартак е тренирал смелостта си в лов на лъвове с копия, подобно на масаите от XIX в.?

- По-късните нашествия на келтите и съюзените с тях тракийски племена (сред които и това на медите, към което принадлежи легендарният Спартак/Спарадок) срещу Гърция, при които бива опустошено дори и известното светилище на Делфи. Тук вече в играта се намесват и римските легиони в своя "класически" вариант.

- Прескачаме няколкостотин години и се прехвърлиме към нашествията на едни от най-дивите и войнствени германски варвари - готите, пристигнали на Балканите от далечните земи на Южна Скандинавия. В битките при Абритус и Адрианопол тези presumably русокоси, високи и свирепи диваци, въоръжени с дълги железни мечове и брадви, успяват да убият цели двама (или трима, ако броим сина на Деций) римски императори. Нима това не си заслужава заснемането - римските императори обикновено не са имали навика да загиват по време на сражения и това се е случвало извънредно рядко?

сряда, 26 април 2017 г.

Тамплиерите и "Тамплиерската конспирация" - по света и на Балканите (5)

Притежанията на военномонашеските ордени по време на Виенския събор и разформироването на ордена на тамплиерите

Нека сега поговорим малко за тамплиерите и Балканите. Преди появата на днешните организации, претендиращи за наследството на ордена на Храма, "истински" тамплиери очевидно биха могли да стъпват на балканска земя само в периода между 1119 и 1312 г., когато орденът е официално разформирован на събора във Виен (става въпрос не за австрийската столица Виена, а за един от френските градове на територията на бившето кралство на Лотар, може би най-богатите католически земи на север от Алпите през средновековието, чиято слава в наше време защитават страни като Холандия, Белгия, Швейцария и Люксембург и области като Шампания, Елзас и Лотарингия). В последните години в пресата и другаде съм попадал както на твърденията, че тамплиерите имали силно присъствие на територията на дн. България по време на официалното съществуване на своя легендарен орден, така и че някои от тях се били спасили от организираните срещу тях преследвания някъде в нашата родина. Нека видим дали това е било възможно!

Съвременната британска медиевистка Хелън Никълсън (от университета в Кардиф, Уелс) съобщава в една своя лекция, че при разговор с нея известният познавач на средновековната история на военните ордени (и особено на Хоспитала) Антъни Лътрел, който от близо пет десетилетия се занимава с тази проблематика, изследвайки запазените архиви в Малта и на други места, й бил казал, че тамплиерите имали свои имоти във Византия през XII век, които били "дори по-обширни от тези на хоспиталиерите". За съжаление въпросният материал не ни казва нищо повече по темата, а друга научна публикация относно притежанията на Храма на Балканите през XII в. не ми е известна. През цялото това столетие с изключение на последните петнадесет години територията на дн. България се е намирала под византийска власт - това е втората половина на периода, доскоро известен на масовата българска публика като "византийско иго" или "византийско робство", а понастоящем като "византийско владичество" или може би "византийско присъствие" ("присъствие" - каква глупост, а?), продължил от 1018 до 1185 г. Така по метода на логиката разбираме, че не е изключено щом тамплиерите са имали обширни имоти във Византия през този период, то част от тях да са били разположени и на територията на днешна България. Тъй като обаче подробности около тези имоти не са ни известни, нека да опитаме да си изясним какво са представлявали те поне от теоретична гледна точка:

Известно е, че орденът на Храма е бил католическа организация, намираща се под върховенството на Светия престол, т.е. на папството в Рим. Знаем, че след 1054 г. папството се намира в период на конфронтация с православието и най-вече с патриарсите на Константинопол, който продължава и до ден днешен. В първите 100-150 години обаче схизмата не довежда до такива кръвопролитни сблъсъци между представителите на двете християнски вероизповедания, каквито са известни по-късно. Някои византийски императори са благосклонни към католиците – преди всичко по политически причини, като най-фрапиращият пример за това е могъщият василевс Мануил Комнин, който през целия период на дългото си царуване не крие възхищението си от воинските добродетели на франките. На свой ред рицарите на Храма са можели да се възползват от първоначалния благосклонен неутралитет на византийските владетели, чиято дума на Изток винаги е значела повече от тази на първосвещениците, за разлика от ситуацията на Запад, където папите не само владеят свое собствено „кралство” в Средна Италия, но от волята им зависят и треперят почти всички светски управници. Кръстоносците са преминавали през Балканите – значи и тамплиерите някога са тъпчели същата пръст, върху която вървим ние. Толерирането на западняците в империята от страна на Мануил Комнин косвено се е изразявало и толерирането на Храма, който се е радвал на голямо уважение и влияние във франкските среди. Така орденът вероятно е имал възможност да закупи неограничено количество имоти на територията на империята поне до края на управлението на Комнините. Но за какво ли биха му трябвали тези имоти и къде по-точно са били разположени – Балканите са големи? Както споменах и по-горе, една от основните мисии на ордена на Храма е била да защитава католическите поклонници до Йерусалим. Тъй като техният път в XI-XII в. често преминава през балканска територия, имало е смисъл от установяване на тамплиери покрай основните маршрути, водещи от запад към Светите земи. Главни между тях са двата пътя, построени още от римляните – Via diagonalis и Via Egnatia, мкар и понякога пилигримите да са избирали алтернативни маршрути през Балканите като Раймон Тулузки – и най-често горчиво са съжалявали за това. За нещастие по-голямата част от родния ни полуостров по това време не предоставя необходимите условия за сигурно пътуване – из много райони се простират гъсти непроходими гори, диви планини, а почти навсякъде скитат ако не полски и планински разбойници, то варварски племена като куманите и печенегите и винаги готовото за грабеж на чужденци коренно население – българи, сърби, превзетите от еретичната богомилска църква босненци и власите. Пътниците рискуват, преминавайки през огромните лесове и удобните за засада планински проходи, а гарнизоните и укрепените градове, които биха могли да ги защитят, са отдалечени един от друг. Положението е  по-добро единствено по основните пътни артерии и след преодоляването на прохода Железни врата и навлизането в равнинна Тракия, стигаща до стените на Константинопол. Незакриляните от централна власт тамплиери трудно биха оцелели на Балканите освен в крепостите и Тракия – която като център на византийската власт неслучайно става известна по-късно като „Романия”, т.е. „страната на римляните/ромеите” – и именно това е била тяхната истинска страна, докато планините, които я обграждат и останалите балкански равнини просто не са били, защото там и властта, и цивилизацията, и населението не са същите. Можем да допуснем, че е било възможно да има няколко тамплиерски странноприемници във вътрешността на Via diagonalis, но това едва ли се отнася за други градове освен Адрианопол, Филипопол и по-близките до католическия свят средища като Белград. Та в този период дори в католическа Унгария братята-рицари се броят на пръсти, а финансовите съветници на маджарските крале са араби-мюсюлмани. Абсолютно категорично трябва да заключим, че най-голям процент от тамплиерите на Балканите са се били установили в тяхната столица – Константинопол, Цариград (т.е. Царствуващият град, Градът на царете), където и централната власт е могла да ги защитава, и сънародниците им са били най-много и където, общо взето, са се извършвали всички най-важни събития, към които те биха могли да имат интерес. А Цариград все пак и до ден днешен е извън българските граници...


Но в 1182 г. е сложено началото на събития, които променят дотогавашната относителна толерантност на Византия и малко или повече следващите я балкански православни страни към католиците и от там към техните ордени – самото въплъщение на войнствената западна религиозност. Франкската общност в Цариград е нападната и унищожена, двадесет години по-късно кръстоносците атакуват и превземат „Втория Рим”, започва епохата на най-ожесточена и открита враждебност между православните и католиците. При тези условия тамплиерски владения във вътрешността на Балканите, където се намира България, просто не биха могли да оцелеят. Да, тамплиери има в Латинската империя, да, има и техни замъци в нейните по-стабилни владения – например в княжество Морея на п-в Пелопонес и в Атинското дукство. Но толкова! При това през целия период на останалото си съществуване тамплиерите са принудени да съсредоточават по-голямата част от не-неограничените си ресурси на първо място в Светите земи, а след това на фронта с мюсюлманските страни в Испания. Балканите в най-добрия случай, както и Русия, за която говорихме в предишната част, са от третостепенен интерес за ордена – там не се случва нищо важно за неговите цели, още повече, че пилигримският поток през балканските земи съвсем пресъхва и твърде малко са тези, предпочели да изберат свръхопасния път по суша пред значително по-сигурния (въпреки пиратите и бурите) маршрут по море от Западна Европа до Йерусалим. За какво би им потрябвало на тамплиерите да изграждат свои бази на българска територия? Първо: никой не би им дал правото официално да се установят там и второ: те няма какво да правят там. Що се отнася до хипотезата, че някои тамплиери били избягали в България след процеса срещу ордена и започналите преследвания срещу членовете му; то това предположение не е с нищо по-добро от такова, примерно, за Русия, Влашко или Византия и значително по-слабо от онези за Шотландия и Португалия. Защо?


Доказателствата, изтъквани относно хипотетичното тамплиерско присъствие в България след 1312 г., на които съм попадал до момента, се оказват нереалистични – като например това за откритите в Северна България предполагаемо „тамплиерски” каменни кръстове. Кръстовете още в средновековието имат безбройни вариации и форми и въпреки че някои, използвани като емблеми за означаването на определени организации – например тамплиерските и хоспиталиерските, да се отличават едни от други и да имат специфична форма, то това почти в никой случай не означава, че въпросната форма е „запазена марка” изключително и само за тях. Т.нар. „тамплиерски кръст” не се отличава с някаква особена сложност или специфичност в изпълнението и вероятно е идентичен с буквално безброй кръстове, използвани от съвсем различни хора и организации. 



Така че „по дифолт” трябва изобщо да отхвърлим всяко едно използване на формата на даден кръст, открит еди къде си, за присъствие на тамплиери при отсъствието на допълнителни доказателства, които да ни насочат към подобно предположение! Самата вероятност тамплиерите да избягат в България е слаба по няколко причини: Те не са имали силно присъствие там преди това и съответно е трябвало тепърва да изграждат нови връзки и по всякакъв начин да подсигуряват съществуването си. Също така достигането до българските земи не е било много лесно, а и самият живот там през XIV в. за един тамплиер едва ли е бил от най-привлекателните. Известно е, че тогава българските владетели организират събори за преследване на разни сектанти и друговерци, сред които лесно би могъл да попадне и един тамплиер – ако действително е изповядвал тайно идолопоклонничество, но и ако е бил католик. Има данни за избиването на католически мисионери от българите – например на францисканците, които опитват да покръстят населението на Видинското царство (Чипровци и миньорските селища около него може би възприемат католицизма по-скоро под влиянието на саксонските преселници, отколкото при тази насилствена мисия, предизвикана от завоевателния поход на Людовик (Лайош) Анжуйски). Допълнителна причина е самата несигурност в България, тъй като страната в началото на XIV в. все още се намира под влиянието на изключително войнствените татари от Златната орда, а в края на същото столетие е завладяна от турците, чиито набези започват да връхлитат нашите земи още в края на 30-те години. Често самите българи в този период предпочитат да емигрират от родината си, а какво остава за едни чужденци като тамплиерите, които, ако вярваме на слуховете за добрата им информираност относно политическата ситуация в света, би трябвало да са известени за положението? Същевременно Португалия и Шотландия по същите причини предлагат несравнимо по-добро убежище за успелите да се спасят от Инквизицията тамплиери – те притежават стари връзки в тези страни, а там не ги преследват; при това първата се намира във възход, който й позволява да осъществи мащабна морска експанзия и сама да напада бившите си марокански господари, а втората е изолирано островно кралство в далечния север, където един преследван от папството би могъл да намери по-голямо спокойствие, отколкото в останалите католически страни, без при това да скъсва напълно връзките си със света, в който е израснал и с който е свикнал. Освен това ми се струва, че в откритите следи от тамплиерско присъствие в Шотландия след официалното разформироване на ордена има известен резон – например засвидетелстваната в църквата в Розлин символика и др. Така че – какви България, какви Балкани cher moi?!? Но в крайна сметка всеки е свободен да вярва в каквото си иска...

понеделник, 24 април 2017 г.

Тамплиерите и "Тамплиерската конспирация" - по света и на Балканите (4)



Създаването на мистичния тамплиерски ореол вероятно дължи най-много на процеса срещу ордена, довел до разформироването му на Виенския църковен събор в 1312 г. и особено на претенциите за разбулена тайнственост и този огромен брой странни обвинения, които са повдигнати тогава и са запомнени по-късно – плюенето върху разпятието по време на церемонията за приемане на новите братя-рицари, содомитските практики (например задължителното целуване по г...) и почитането на идола Бафомет, чието име толкова подозрително напомня на това на ислямския пророк Мохамед... И, оттогава досега, както казва Еко в „Махалото на Фуко”: „Рано или късно всеки любител на теориите на конспирацията стига до тамплиерите и това е крайната точка в неговото развитие; тамплиерите са алфата и омегата на теорията на конспирацията.” (свободен цитат по памет).

Сценариите на „тамплиерската конспирация” всъщност биват доста различни и варират от откровени налудности, които, естествено, са абсолютно недоказуеми – от сорта на това, че тамплиерите били установили контакт с извънземните или пък че били откарали знаменитата си изгубена парижка хазна с флота от „най-добрите кораби в Европа” от Ла Рошел до Америка (където, разбирате ли, оцелели някак си в пълна изолация 200-300 години, докато накрая не решили, че вече им е писнало и пратили хабер на Колумб, Картие, Шамплен и, ъъъ, квакерите (може и менонитите) – от там известното название на „пилигримите”, основали първия чисто САЩ-иански щат, след като пристигнали в „Новия свят” на борда на „Майското цвете” – след кралската колония Вирджиния наистина, но все пак „пилигримите” (поклонниците)! – нима това не ви говори нещо?!?!?!?) до по-сполучливи схеми, най-вероятно пак фантазни, но в много от които има голяма доза истина. 

Написването на този материал беше провокирано от сайта http://zagraevsky.com/, на който авторът, руският академик Сергей Заграевски, е публикувал няколко свои романа, в които доволно голяма роля играе именно тамплиерската конспирация (поредицата му „Тайните на Виенската библиотека” – заглавие, което според мене заслужава адмирации само по себе си). Сред онези, които прочетох и които ми направиха приятно впечатление, трябва да се споменат:

„Бедният рицар на Храма” (http://zagraevsky.com/temple.htm) – романът е предаден под формата на протокол от заседание, проведено в Ратисбон в средата на далечния XII век, в което взимат участие един папски легат, един от шефовете на тайните служби на ...Свещената римска империя на германската нация и тамплиерският командор „Генрих из Ангулема” (тъй като в България няма утвърден стандарт за транскрибиране на чуждите имена, аз винаги опитвам да използвам този факт „за добро” и съответно да предавам имената във възможно най-близко произношение до това, което е използвал самият им носител – а в случая, тъй като споменатият рицар е „от Ангулем”, което е във Франция, един по-близък вариант от „Генрих” вероятно би бил „Анри”), които „прослушват” доклада на брат Матиас, шпионин на ордена на Храма в Русия между 1145 и 1157 г. Трябва да отбележа, че историческите романи за дванадесети век принципно не са много чести, което само по себе си е достатъчна причина да им хвърля едно око. Основният сценарий на романа се върти около мисията на фра Матиас, който, грубо казано, трябва да накара русите да се отрекат от православието и да приемат католицизма. Ако отхвърлим принципно абсурдната същност на въпросната мисия, можем наистина да се насладим на въображението и познанията на автора, които определено са обширни. Малко пояснения относно историческата невъзможност на мисията – твърде е невероятно едва двадесетина години след самото основаване на ордена тамплиерите да са толкова силни, че да прострат дългата си ръка чак до православна Рус, която в XII век наистина не е чак толкова далечна за определени части от Католическа Европа – например Германия, Полското кралство и Скандинавските страни, но Храмът се интересува преди всичко от събитията в Средиземноморието, а и ресурсите му... Руските княжества са в най-добрия случай една периферна зона и да се намерят достатъчно добре подготвени шпиони е не само трудно, но и неоправдано от гледна точка на разходите. Въпреки това романите, които в тази серия до един са посветени на подобни въображаеми мисии, провеждани от рицари на ордена на Храма, са определено занимателни, добре написани и, с някои условности, можем да си представим, че им вярваме; че подобно нещо е било най-малкото възможно. Това е един приемлив, литературно и исторически обоснован вариант на тамплиерската конспирация, в който обаче се проявяват основните черти, които съвременният фолклор (всъщност доста комерсиално прицелен; прокарван от автори, които обикновено, за разлика от Заграевски, представят фантазиите си за чиста монета!) свързва с мита за тамплиерите. От романа разбираме, че в 1145 г. тамплиерската конспирация вече е обхванала не само Европа, но и Близкия изток, действайки с подобни на главния герой (брат Матиас) отлично подготвени шпиони и професионални убийци, знаещи много езици и методи за оцеляване, техники за убийства и начини на бой и тн. Колкото и „по русски” да звучи – същински средновековни Джеймс Бондовци! Голяма работа са тамплиерите – МИ 6, Мосад, ЦРУ и КГБ общо взето ряпа да ядат – нима могат да се сравняват с вездесъщата тайна организация на Храма, която има осем-девет века преднина и ги е правила тия работи още в 1145 г.!?! Единственият пък сериозен съперник на тези очевидно най-опасни средновековни типове е „орденът” (!) на асасините, който успява да подхлъзне Матиас и в крайна сметка Русия си остава православна, а не католическа. Общо взето звучи като дивотия, но все пак ви уверявам, че не е чак толкова – книгата е много забавна и със солидна историческа основа, като човек може да научи доста полезни неща както от нея, така и от останалите от поредицата – само, разбира се, трябва да възприема теорията на конспирацията, изложена вътре, не като чиста монета, а като една въображаема възможна реалност, която все пак най-вероятно не се е случила.

„Евнух от султанския харем” (http://zagraevsky.com/garem.htm) – Тук сценарият е още по-интересен, именно тази книга ме привлече за пръв път към творчеството на Заграевски. Главният герой е руски княз, управляващ Рилското княжество (кръстено не на Рила, а на града Рильск) – едно от „уделните” владения на по-голямото Черниговско княжество, владяно от т.нар. династия на Олговичите. Въпросният тип, наречен Святослав, на осемнадесет години взима участие в известния поход на новгородо-северския владетел княз Игор (обезсмъртен в „Слово за похода на Игор” и огромен брой други художествени произведения, включително и песента на Уорън Джи, по-малкия брат на Доктор Дре J ) срещу куманите, който е разбит. Святослав е пленен, закаран на юг в Турция и скопен, за да бъде продаден като роб-евнух от благородническо потекло (presumably по-скъпи роби; екстра само за най-висшия елит) и така се озовава в харема на самия султан Саладин. След това той приема исляма, участва в битката при Роговете на Хатин в 1187 г., в която Саладин смазва войската на Йерусалимското кралство и успява да спаси харема му от разграбване и вероятно унищожение, когато отрядът на Раймон Триполитански успява да пробие мюсюлманското обкръжение и да нахлуе в тила на враговете си. Святослав получава свободата си от благородния и справедлив Саладин (образът на който въпреки това не е идеализиран – това важи за всеки един от героите на Заграевски и допринася за добрите литературни качества на романите му), но остава на служба в харема му, тъй като евнусите в Средновековието стават предимно за ...тази работа. По-късно той се сприятелява с младата наложница Матилда и това променя съдбата му. Матилда убива Саладин за отмъщение (тъй като той е убил баща й – виден велможа в Йерусалимското кралство) и побягва заедно с приятеля си Святослав. Двамата успяват да се спасят и отпътуват към Русия с мисия, възложена им от чичото на Матилда – високопоставен тамплиер. Русия е избрана както поради отдалечеността й, така и поради продължаващата (и все така несполучлива) тамплиерска мисия за покръстването й. От там нататък следват различни шпионски приключения, които няма да разкривам, за да не спойлна окончателно сюжета – прочетете книгите, препоръчвам ги горещо и особено тази.

Последният роман на Заграевски, за който лично мога да потвърдя, че си струва, е „Великата католическа Рус” (http://zagraevsky.com/great.htm), чието действие се развива в началото на любимия ми четиринадесети век. Един от героите тук е самият Данте Алигиери и като цяло сюжетът е жесток, а и исторически по-правдоподобен от останалите.


Браво на такъв поглед към „тамплиерската конспирация” бих казал аз! Съвременни изследователи на тази проблематика като неотдавна починалия писател и културолог Умберто Еко, с основание са скептични към всичко а ла „Светия граал”, „Кръвта на тамплиерите” и прочие псевдо-тайни и архи-световни заговори тип Дан Браун. Ето впрочем какво казва Еко за самия Дан Браун:

„Дан Браун е образ от „Махалото на Фуко” (разкошен роман на Еко, който се занимава с теорията – не, с теориите на конспирацията в нашето съвремие – мисля, че всеки, заинтригуван от тематиката, трябва да го прочете – бел. моя)! Аз го измислих. Той споделя вманичаванията на моите герои – световната конспирация на розенкройцерите, масоните и йезуитите. Ролята на рицарите тамплиери (те са, както казах, „алфата и омегата” на теориите на конспирациите – бащите и майките на всички тайни организации, управляващи задкулисно съвременния свят – бел. моя). Херметичната (затворената, само за посветени – бел. моя) тайна. Принципът, че всичко е свързано. Подозирам, че Дан Браун може дори да не съществува (и аз, и аз! – бел. моя).”

петък, 21 април 2017 г.

Тамплиерите и "Тамплиерската конспирация" - по света и на Балканите (3)

Изгарянето на тамплиерите (средновековна миниатюра)

И така – по всички запазени до днес исторически свидетелства, на които може да се разчита с по-голяма степен на сигурност, ресурсите на ордена на Храма безспорно са надценявани, също както най-вероятно са и размерите на онова изгубено съкровище, което според съвременния фолклор било изнесено от парижкия Тампл малко преди съдбовния петък тринайсти в лето Господне хиляда триста и седмо... Нима ако тамплиерите бяха с такива възможности биха се оставили да бъдат разследвани и арестувани във всяка една средновековна католическа държава, като се почне от зеления атлантически остров на Ерин (Ирландия) и се стигне до далечния Кипър пред бреговете на Обетованата земя, където дори властващият в онзи момент крал е получил престола си благодарение на подкрепата на местните братя-рицари? Нима биха оставили братята си да бъдат измъчвани и държани в ужасните средновековни тъмници с години, за да бъдат накрая изкарани от тях не за друго, а за да преминат през позора на отричането или още по-лошо – да свършат изгорени живи на кладата? При това тази съдба засяга не просто някои от членовете на ордена, а самият велик магистър и мнозина от неговите най-високопоставени офицери. Вярно е, че в седемте години между арестуването и изгарянето на брат Жак дьо Моле (1307-1314) се носят слухове, че тамплиери събирали бойни отряди във френските лесове, за да нападнат затвора му и да го освободят (а ла „четиридесет и петимата” на Дюма); истина е също така, че в държави като Шотландия и Португалия тамплиерите не са преследвани изобщо; в последната даже поради необходимостта от спасението им те просто се преименуват на „орден на Христос” и запазват непокътнати владенията си и висшето си положение в обществото. Но и последният акт само потвърждава сериозността на положението на Храма по време на процеса, който организират срещу него папа Климент V и Филип Хубави, по същия начин както ситуацията в Кипър, при която Амори дьо Лузинян е принуден да арестува и предаде на Инквизицията същите онези рицари, които са му помогнали да свали брат си от трона...

Средновековна Европа през 1300 г.

Впрочем това, което винаги ме е учудвало, е как така Храмът не успява да даде достоен отпор на преследвачите си дори и в Кипър, където към 1307 г. се намират може би най-значителните му въоръжени сили? Тук ще отбележа, че твърде голяма част от съвременната мания по тамплиерите се дължи не на нещо друго, а на средновековните им критици и техните обвинения (достигнали пълния си размах и, бих казал, истерия, по време на процеса срещу Храма в 1308-1312 г.). Противниците на ордена на Запад целенасочено са преувеличавали богатствата и възможностите на тамплиерите, за да ги сравнят след това с тяхната разпуснатост („Пиян като тамплиер” е известна поговорка от онези времена) и най-вече с плачевните резултати от тяхната дейност в Светите земи. Особено много се развихрят критиките в годините след падането на Акра в 1291 г., когато обвиненията в неефективност вече могат с пълна сила да се опрат на фактите, т.е. на понесените поражения и липсата на победи. Че Храмът е бил най-притесенен от всички останали франкски сили си личи от това, че той заедно с Хоспитала е най-активният участник в опитите за възвръщането поне на някаква част от загубените в Сирия и Палестина територии. Това, че сред жертвите, дадени при защитата на Акра, са самият велик магистър на тамплиерите фра Гийом дьо Божьо (1273-1291) и маршалът на Хоспитала фра Матийо дьо Клермон, а огромен брой по-низшестоящи членове на ордените също намират смъртта си, изобщо не трогва злите усти на Запада, които не спират да подлагат на съмнение ползата от съществуването на монашеските войнства. Най-добрата „контра”, която може да бъде дадена на тези критики, са военните успехи и опитите за постигането им не закъсняват. Но всички положени усилия се оказват напразни. Храмът и Хоспиталът местят главните си квартири на онази католическа територия, която се намира възможно най-близо до завладените франкски територии в Сирия – о. Кипър, владян от малкото едноименно кралство, управлявано от потомците на клон на френската благородническа династия Лузинян. В условията на страх от прекаленото засилване на ордените, което изпитват Лузиняните, апогеят на военното могъщество на тогавашните египетски владетели – мамелюците – армия от бивши роби-воини на свалените от тях Аюбидски султани, чийто кумански произход способства за необичайно добрите им бойни умения, несвойствената за Юга воинска свирепост, донесена от северните степи и омразата както към татаро-монголите, които са разрушили тяхното отечество, така и към франките, чиито роботърговски кораби са ги докарали в Египет; предателството и съперничеството между единствените съюзници с по-силен флот, на чиято помощ ордените биха могли да се надяват – Венеция и Генуа, и несъществуването на плацдарм на сушата с изключение на разгромената и опустошена от мамелюците Киликийска Армения, която при това е отделена с труднопроходими планини от Сирия; на фона на всичко това рицарите на Храма и Хоспитала действително полагат усилия. И ако резултатите са по-скоро плачевни, то е именно поради споменатите обстоятелства, както и поради факта, че в лагера на монголите, на чиято помощ срещу мамелюците те, както и целият Запад, се надяват в най-голяма степен, избухва междуособна война (става въпрос за Илханата на Хулагидите в Иран и Златната орда на Джучидите на север, която, парадоксално, спасява куманите в Египет, след като е разгромила и унищожила техните съотечественици в Евразийската степ) и, най-вече, поради споменатия недостиг на ресурси. В последната война, довела до окончателното изхвърляне на франките от Светите земи, ордените дават толкова големи жертви, че Храмът вероятно никога повече не успява да ги възстанови, а Хоспиталът – едва през 30-те години на следващия век (когато на свой ред го удря финансовата криза!). Но и тяхната бойна сила никога не е била чак толкова голяма: Дори във времената на най-големия си разцвет тамплиерите в Сирия и Палестина не са наброявали повече от 400-500 братя-рицари, също толкова сержанти и едва ли повече от 1000 бойци, набрани от васални спомагателни войски, а относно наемниците им не бих могъл да допусна по-голям максимален брой от три до четири хиляди души. Като ги съберем, получаваме една армия от пет-шест хиляди човека, наистина голяма за средновековието цифра, но в действителност тамплиерите никога не са повеждали толкова многобройна сила на бойното поле: изчисленията ми се базират най-вече на споменаванията в изворите за броя на различни стационарни (гарнизонни) войски. Известна част от последните се набират от местното население, живеещо в района около крепостите, което не само отказва да воюва другаде, но и често влиза в съглашение с родствените му по произход арабски войски... В 1300 г. тамплиерското протеже Амори дьо Люзинян (брат на кипърския крал Анри II) решава да се включи в планираната от монголския илхан Газан акция срещу мамелюците начело на триста мъже, към които се присъединяват отряди от същия или по-голям брой тамплиери и хоспиталиери. Великият магистър на Храма брат Жак дьо Моле и пристигналият междувременно в Кипър велик магистър на Хоспитала брат Гийом дьо Виларе повеждат лично своите рицари и до ноември 1300 г. успяват да завземат неголемия о. Руад, разположен в близост до бившата тамплиерска твърдина Тортоса (Тартус). Войската под върховното командване на Амори дьо Люзинян съумява да завладее и самата Тортоса, намираща се на сирийския бряг, като остава там за известно време, очаквайки монголската армия. Тъй като тя не пристига, франките са принудени да се изтеглят на Руад. Походът на Газан се забавя до февруари 1301 г., като не стига по-далеч от Хомс в Северна Сирия. Междувременно Руад е поверен на ордена на тамплиерите, който е бившият владетел на тази част от сирийското крайбрежие. Тамплиерите съсредоточават на острова значителен гарнизон, възлизащ на сто и двадесет рицари, петстотин сирийски стрелци с лък и четиристотин души обслужващ персонал – цифра, която вероятно свидетелства горе-долу за максимума, който орденът е можел да си позволи по това време. Очевидно е намерението на великия магистър фра Жак дьо Моле да превърне Руад в необходимото предмостие за бъдеща атака срещу Сирия. Тамплиерите успяват да се задържат на острова близо три години под постоянната заплаха от строящия се в Александрия флот (за щастие куманите не са морска нация и рядко използват кораби за военни цели, строейки ги само при появата на извънредна нужда), но на 21 април 1303 г. иранските монголи претърпяват пълно поражение от мамелюците в битката при Мардж ас-Суффар и позициите на рицарите на Храма дори на острова стават неудържими. След дълга обсада през същата година Руад е завладян от новия египетски флот, състоящ се от шестнадесет галери, за построяването на който вероятно помагат венецианците и/или генуезците. Превземането му ознаменува окончателният крах на надеждите за помощ от страна на иранските монголи, както и на присъствието на франките по сирийския бряг.

Кръстоносно-монголската офанзива от 1300-1301 г.


Погребалният звън, носещ се от Руад, обаче отеква и в почти всички тамплиерски уши. Великият магистър дьо Моле заминава във Франция, но орденът продължава да държи значителни сили в Кипър. През пролетта на 1306 г. в Кипърското кралство Амори дьо Люзинян успява с активната подкрепа на намиращите се там тамплиери да извърши преврат срещу своя брат крал Анри II дьо Люзинян. На 6 май 1308 г. в Кипър пристигат папските заповеди за задържане на тамплиерите. Амори се озовава в трудно положение, тъй като знае, че Климент V поддържа страната на брат му Анри, а, изпълнявайки получените разпоредби, ще се лиши от един от най-силните си съюзници. Въпреки това той се подчинява на папските нареждания. Вярно е, че се стига до „въоръжени сблъсъци”, но в крайна сметка до началото на юни тамплиерите на острова са арестувани, а имуществото им е поставено под запор. Задържани са осемдесет и трима братя-рицари, начело със своя маршал брат Емо дьо Озлие и тридесет и пет сержанти. Ако Амори не е позволил на мнозина да се измъкнат – а това е малко вероятно, ето го и броят на най-значителната тамплиерска въоръжена сила през 1307-1308 г. – сто и осемнадесет мъже. Дори при наличието на петкратно по-многобройна наемническа армия това не е нещо кой-знае колко внушително и може би там се крие и причината за вялата им съпротива. 

четвъртък, 20 април 2017 г.

Тамплиерите и "Тамплиерската конспирация" - по света и на Балканите (2)

Рицар тамплиер на бойното поле (съвременна рисунка, ако съдим по шлема, рицарят се сражава в началото на XIII век)
     Допълнителни причини за създаването на легендарния тамплиерски ореол се крият в ролята, която орденът изпълнява в по-голямата част от днешна Европа и в Светите земи на Сирия и Палестина. Тук трябва да се отбележи, че в XII-XIV в., т.е. в "активните" години на "оригиналния" Храм се е смятало, че европейските провинции (разделени на провинции, наричани "командории" и "приории"/"приорати") са били от второстепенно значение, тъй като тяхната главна цел се заключавала в това да подкрепят онези братя (а и сестри), които изпъляват своята мисия, воюващи в защита на вярата в Светите земи. И, тъй като вече ги споменах, смятам, че е редно (особено в днешното така чувствително по феминистичните въпроси общество :-) ) да изясня съвсем накратко ролята на "сестрите" тамплиерки в делата на ордена. Трябва да признаем, че тамплиерките сравнително рядко се споменават както в средновековните, така и в съвременните произведения, посветени на историята на ордена. Сестрите, разбира се, са били монахини, живеели са в собствени манастири (структурата на тези манастири обаче се различава от онези, които познава обикновения българин) и нито една от тях – поне доколкото се простират познанията ми – не се е правила на Лара Крофт или на Жана д’Арк и не е взимала участие в битките като воин. Последното хич не е било редно, особено пък за монахини, а можем да си припомним и за съдбата на френската национална героиня Жана д’Арк, която все пак свършва... изгорена на кладата от католически духовници и е реабилитирана и провъзгласена за светица от католическата църква едва през миналия век... Все пак сестрите тамплиерки са били ценни и в много случаи незаменими за своя орден, включително в сраженията, където са се занимавали с оказването на медицинска помощ за ранените. Познати са светици тамплиерки и хоспиталиерки; богати и влиятелни членки на ордените, сред които дори и кралици, които са им дарявали огромни суми и поземлени имоти с площ по-голяма от тази на много съвременни държави... Но да се върнем обратно към Светите земи, където през двата века на реалното си (тъй като, мисля, в титулатурата на някои западни благородници те продължават да си съществуват и до ден-днешен) съществуване четирите кръстоносни държави (изброени в посока юг-север): Йерусалимското кралство, графство Триполи, Антиохийското княжество и графство Едеса са били подлагани на непрекъснати атаки от страна на мюсюлманските си съседи, като ситуацията loosely е напомняла на Израел през миналия век. Тази непрекъсната заплаха от страна на „неверните” мюсюлмани de facto заковава приоритета на тамплиерската дейност в Сирия и Палестина, където на воините на Храма биват поверени множество замъци за охрана на границите и пътните артерии. Обаче управляваните от тамплиерите земи в Европа всъщност придобиват огромно значение, което е подобаващо оценено едва от модерната историческа наука. Чрез тамплиерското посредничество до техните европейски владения, които не спират да нарастват чак до началото на XIV в., стигат цял куп плодове и зеленчуци, непознати преди това (кайсии, праскови, дини, пъпеши и какво ли не още!), специфични стоки, които поради климата и географската изолация в онази епоха могат да бъдат произвеждани само в Далечния изток или юг - като тръстиковата захар (технологията за добива на тази сладка подправка от цвеклото все още не е изобретена), подправките като черния пипер, карамфила и индийското орехче, и китайската коприна; забравени антични познания и новите научни открития, направени в Китай или през „Златния век" на Арабския халифат – компаса, изгубените на запад творби на старите гърци и римляни, запазени в арабски преписи, астрономични и математически трактати, „арабските” цифри, които в действителност произхождат от Индия, водните и вятърните мелници, обогатеното с въглерод индийско желязо, използвано за изработка на прочутата „дамаска” стомана и др. Но тамплиерите не са били само посредници. В управлението на техните земи за пръв път са приложени новопридобитите знания и умения, научени на изток; разчистват се огромните гори, отново покрили земите на Запада след рухването на Римската империя, освободените за земеделие площи се култивират по нови методи, строят се вятърни и водни мелници, които заместват чукалото и хавана. Друго епохално дело на Храма, привлякло вниманието и на средновековните съвременници, е първото използване на банкерските практики. Забранени преди това за християни, чрез папското разрешение, дадено на най-силните ордени на Храма и на Хоспитала, поклонниците получават правото да депозират парите си, примерно, в парижкия Тампл и, срещу грижливо изготвен документ, да си ги получат обратно в тамплиерските банко-централи в Акра или Йерусалим. Неслучайно тамплиерските укрепления (монументални и почти масово строени от камък за разлика от преждедоминиращите дървени сгради) навсякъде са известни със своята непревземаемост. Въпреки, от една страна, своята архаичност, забелязана от Лорънс Арабски – вероятно поради преклонението пред късноримския/византийския стил в крепостното строителство (в това отношение хоспиталиерите проявяват далеч по-голяма гъвкавост и изобретателност, която при сравнение действа в тяхна полза), от друга тези тамплиерски крепости-мастодонти представляват иновация с ролята, която изпълняват – те de facto са първите трезори, където всички богаташи предпочитат да съхраняват парите и ценностите си. Дори кралските хазни се съхраняват в непристъпните кули на Храма – както в Лондон, така и в Париж, а самите крале отвреме навреме са принудени да се молят за разрешение да се укрият там като последно спасение при избухналите срешу тях бунтове – като например френският крал Филип IV Хубави в началото на XIV в., а крещящата му неблагодарност, проявена малко по-късно, може само да засили антипатиите ни към този монарх. Прочие, фактът, че тамплиерите са играли известна и то положителна роля във всички онези процеси, довели до небивалия разцвет на католическа Европа, който настъпва в XII-XIII век, едва ли би могъл да се отрече. А всичките онези познания, донесени от Изтока, допълнително затвърждават мистичния ореол около ордена на Храма, който без друго съществува покрай вече споменатото местоположение на главната им квартира (Храмът на Соломон), държаните в строга тайна церемонии около приема на новите братя и цялостната атмосфера на секретност, тегнеща над повечето от делата им. Тази тайнственост обаче едва ли е била възприемана негативно в началото – това е било вид оправдана дискретност, тъй като е ставало въпрос за религиозни лица, нежелаещи да се замесват прекалено в светските неща, а същевременно секретността дори и тогава е била от първостепенна необходимост при планирането и воденето на военни действия. Обшираната шпионска мрежа, която тамплиерите без съмнение изграждат още на твърде ранен етап (в Близкия изток, а вероятно и на Балканите), е била от немалка полза за успеха на кръстоносните походи и стои в тясна връзка с венцехваленията, изсипвани върху последователите на Храма в хрониките, писани през XII в. Често тамплиерите единствени от пътуващите на изток кръстоносци знаят откъде да минат, каква е ситуацията в тези доскоро напълно непознати за западняците страни на Балканите и в Близкия изток; те винаги са в авангарда и ариергарда на християнската армия, водещи атаката или бранещи отстъпващите войски, докато същевременно се държат дисциплинирано, което през тази епоха до голяма степен е равностойно на "скромно" и "смирено". Всичко това е нямало как да не бъде оценено положително и всеки познавач на западноевропейската историография от първия век на съществуването на ордена (XII в.) вероятно не би го отрекъл.


Тамплиерски владения в Европа в 1300 г.

Но - този материал не би съществувал, ако го нямаше това "но", значението на ордена на Храма и неговите братя-рицари, тези „супермени” на християнското войнство от дванайсети век, както ги определя един от водещите църковни идеолози - Св. Бернар от Клерво, не трябва да се надценява. Тамплиерите действително стават една силна организация, особено в икономически смисъл, след като се превръщат в своеобразни банкери на Средновековна Европа (функция, в развитието на която вероятно изпреварват Хоспитала), а и са натоварени от папството с изпълнението на ред кръстоносни задължения, които обаче съвременниците твърде бързо започват да възприемат като привилегии и то като необосновано приписани... Да опитаме да изброим накратко само няколко от тези задължения-привилегии: Така например тамплиери и хоспиталиери заедно със специално назначени от папството чиновници събират от цяла Европа т.нар. "църковна десетина" (десятък) или други извънредни налози, обявявани във връзка със събирането на средства за поредния кръстоносен поход. Повярвайте ми, става въпрос за доста значителни средства, а кръстоносните походи съвсем не са били само осем, дори ако говорим „само” за периода. Истинската цифра, струва ми се, за тези двеста години (а те продължават и по-късно!) би била по-близка до осемдесет, но медиевистите, отхвърляйки всички невместваши се в поставените от тях твърде високи критерии, са определили само осем „главни” кръстоносни похода, удобно отхвърляйки и често забравяйки за десетките по-малки, обявявани и провеждани между осемте "първенци". Онези, натоварени със събирането и отчета на средствата за кръстоносците, едва ли биха се съгласили с това схващане на съвременната историография – макар че, например ако искаха да си ги присвоят, то това би означавало пълна загуба на информацията за техния произход и би било идеално удобство... Майтап да става :D Пак двата най-силни военни ордена - Храма и Хоспитала, притежават привилегията да строят големи транспортни кораби и превозват поклонници през Средиземно море до Палестина. Не всеки има право на това, а друга международна организация-конкурент просто не съществува, т.е. единствените им евентуални съперници са местните корабостроители (като например онези в Марсилия, които в първата половина на XIII в. вдигат доста голям скандал, докато се опитват да повлияят на градската управа да ограничи правата на ордените да извозват поклонници от тяхното пристанище - и в крайна сметка успяват!). Трябва да се отбележи обаче, че въпреки широкия обхват и толерирането от страна на папството и държавните институции на отделните католически страни и владетели, дори и във времената на най-голям апогей в орденското корабостроене нито тамплиерите, нито йоанитите могат да се конкурират по мащаби с най-големия западен и средиземноморски (което в тази епоха означава повече от западен) корабопритежател и строител - Венеция, която единствена е в състояние да транспортира армии от над тридесет хиляди души заедно с конете им и обсадната техника още в началото на XIII в. (визирам данните за Четвъртия кръстоносен поход от 1203 г. – но, забележете – за потенциала, а не за действителния брой на превозените до Константинопол тогава, които са по-малко – ок. 20 000 воини). Всъщност като потенциал ордените биват изпреварени и от повечето други по-големи средиземноморски градове-пристанища, като например Генуа, Марсилия и Барселона. Вярно е обаче, че корабът на тамплиера и по-късен пират и кондотиер Роже дьо Флор „Фокон” („Сокол”) е бил най-големият за времето си (самия край на XIII век) и изиграва решителна роля за спасяването на много граждани на Акра след превземането на града от мамелюците в 1291 г. В полза на ордените говори и фактът, че френската флота използва за образци техните кораби при построяването на армадата за кръстоносната армия, с която крал Луи Свети отплава за Египет и по-късно за Тунис (изобщо френската флота през вековете дължи много на ордените и най-вече на хоспиталиерите!). В допълнение към тезата за мощта на Храма трябва да добавим, че тамплиерските крепости са били така необичайно огромни за времето си, че ресурсите за построяването им не са били по силите на много тогавашни страни и владетели. Но е вярно също така, че тамплиерите почти никога не се решават на самостоятелна военноморска акция (аз мога да посоча само една и то такава, която завършва неуспешно – операцията на о. Руад в началото на XIV в., върху която ще се спра по-късно) и доста рядко - на сухопътна такава. Това показва недвусмислено, че ресурсите им са били ограничени дори във времената на най-голяма икономическа и политическа мощ и обществена популярност на ордена. Примерите, които имам предвид, са именно за Светите земи, където военните действия, както вече споменах, са били основната мисия на ордена и където те почти никога не спират. Храмът разполага с доста многобройни местни владения в земи, крепости и тн., а имотите в Сирия и Палестина в тази епоха са несъмнено богати, тъй като през тях преминава изключително доходоносния трафик на източни стоки към Запада – част от тези обширни приходи без съмнение са отивали в тамплиерските хазни.

Тамплиерски владения в Светите земи (Сирия и Палестина)

Освен това там са били изпращани ресурсите от имотите в Европа. За последните наистина съществува твърдение - и то от средновековен съвременник, че обхващали девет хиляди замъка с прилежащите им земи! Това обаче, струва ми се, е безспорно преувеличение, тъй като, ако наистина разполагаха с девет хиляди замъка, тамплиерите лесно биха установили собствената си политическа доминация над Европа и никой нямаше да може да ги пипне за нищо, камо ли да организира изфабрикуван процес срещу тях, да ги осъди и да изгори голяма част от командния им състав на кладата (както се случва между 1307 и 1314 г.), да не говорим за хоспиталиерите, които според същия източник имали деветнайсет хиляди (sic!) замъка. Владенията на Запад не са малко, но са разпокъсани, което затруднява ефикасното им управление, а още повече събирането и изпращането на доходите-responsiones (определени на ок. 15 % от общия приход) в Светите земи, което често принуждава местните тамплиери да разчитат на собствените си сили и възможности...